Шепотът на самотата

Ти отново си сама,

шепнеш плачейки в нощта.

Пак по него страдаш,

пак за него си мечтаеш.

Любовта погуби те, пропадаш,

отне сърцето ти дори.

Падаш, ставаш, пак боли.

Да си влюбен страшно е, нали?

До вчера светът ти беше във краката,

днес умираш и потъваш във земята.

Мразиш съществуването си проклето!

Мислиш, че животът е суров,

страдаш, че отнел ти е сърцето

и плачеш нощем от любов.

Чувствата и мислите си пазиш,

празнота в душата ти се откроява.

Зная, че съдбата винаги ще мразиш,

че от болка нова сътворява,

че мечтите ти отказа да изпълни

и празно е сърцето ти сега!

Но не е късно празнотата някой да запълни,

да върне женското у теб.

Но пак със болката в сърцето

питаш се за всичко досега отнето.

Докога в душата ще вали?

Кога от чувствата не ще боли?

Но ето, пак сама е и ОБИЧАМ ТЕ мълви,

там, във ъгъла на самотата

и сърцето и не спира да кърви!