Съблякох луната. 
Звездите нежно свалих.
Протегнах си сърцето над земята.
С устни пресъхнали
от горчивина, стиснах си сърцето,
вятъра поздравих с последната си
открадната усмивка. 
В очите ми океани бушуваха,
а по лицето стичаха се бавно
умрели реки.

Пристъпих нежно 
( на пръсти ),
почти незабележимо.
Земята спря да се върти. 
Небето се разплака.
И капчици посипани с диаманти,
обляха полетата със светлина.
Дърветата покрити с кристали,
светещи в тъмното цветя, 
поръсени с вълшебен прах. 

Пеперуди със смях 
рисуваха пейзажи.
Пчелички, мънички душички, 
гонеха се из земята 
покрита с божествена
роса.
Поточе свиреше любимата си песен.
Вътре в него рибки валс танцуваха през нощта.
Топъл въздух
- пълен с любов 
Бухалчета ( стара двойка ) 
хванати за ръка,
пак до ранни зори обясняваха се
в любов 
един на друг. 
Папагали пъстри, 
сгушени във вечността. 
Костенурки надбягваха се в облаци от щастие.
Феи, истински принцеси, разнасяха
мириса на люляк
и жасмин.

Сърничка. 
С две малки кафяви очи.
Беззащитна.
С душа по-голяма
от една цяла вселена,
тихо ми прошепна
 - Между вас хората,
човеци още има ли ? 

Амнезия.
Светулка прелетя над мен,
и в тъмното, отдавна огаснало
сърце,  засели се отново светлината
на болна надежда.

Мария Колева ®