Щастието се кове
Понякога съм като котка в тъмното -
настръхнала, със светещи очи.
Стоя и чакам нещо да се случи,
но вятърът все повече мълчи.
Изнервям се, зениците присвивам,
сърцето бие като барабан.
Кога най-после аз ще съм щастлива
да подредя живота разпилян?!
Но аз си чакам, а денят се ражда.
И ще ме види с изгрева светът
как чакам, чакам - колко е досадно!
Неволята и щастието спят.
Какво от туй като се взирам в тъмно,
а покрай мен пулсират светове.
Разбирам вече, че за да се сбъдне,
щастието първо се кове.
© Горяна Панайотова All rights reserved.
