Ще се завърна през Ноември
С обувки от нападали листа…
С жакет от ветрове, а на глава небесно синя шапка…
Дъждовни капки се бунтуват по стъкла…
Вървя и във ръката си държа онези, неизпратени до теб писма във папка…
Дъждът се сипе не навън!
В очите свои сълзи пак съзирам…
Нанякъде съм тръгнал… Накъде?
Не знам, но нямам сили да се спирам…
Нозете си изтърках да вървя…
Със тишина кафява слях се, станах тъжен, като есен…
С безизразно лице нанякъде снова,
а сърцето сякаш хванало е плесен…
Дали надежда има за живот?
Дали пък уморено не е спряло то да бие?
Спасени ли са чувствата му, сякаш във кивот…?
Или след дълъг огън във нагар ще се зарие…
Когато цял превърна се във въглен, обгорял…
Ще бъда ли напарен, колкото е нужно? Или няма пак да е достатъчно?
Умора? Тази дума явно чужда е за мойте стъпала…
И продължавам си по пътя, воден от желание за нещо толкова загадъчно…
За някой любовта е само мит!
Вървя, а срещу и край мен безброй пейзажи се редуват…
Листата правят пирует…
Защото есен е дошла и летните горещи дни със мене се сбогуват…
© Съби Седник All rights reserved.
