Ние с теб не признахме тъгата за дълго.
Вдига тост есента само с нежни розета.
Наметни ме с листа, а къпината в ъгъла
ще ни смигне подканящо с черни очета.
След трънливия път в хоризонта си слънцето
води лудия марш на оловни войници.
Всички бойни полета са верни на думите,
зад които прикривахме обич и липси.
Пада сухият клон в изтънала рекичка
и зеленото жабче не кряка - амнезия.
На последна, по чудо оцеляла, тревичка
се люлее щурче и отказва да слезе. ...