Бе сезонът на лудата пролет
и разсънен шептеше капчукът,
бяха тъкмо тревите наболи...
На сърцето ми плахо почука.
Двоумях се дали да те пусна,
нараняван от минали гости.
Ти помоли съвсем безизкусно
с думи тихи, сърдечни и прости:
„Ще ти бъда завинаги вярна,
ще ти бъда водата и хляба!
Застрашат ли те сили коварни,
ще те браня до смърт, ако трябва. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up