Ще ти бъда водата и хляба
Бе сезонът на лудата пролет
и разсънен шептеше капчукът,
бяха тъкмо тревите наболи...
На сърцето ми плахо почука.
Двоумях се дали да те пусна,
нараняван от минали гости.
Ти помоли съвсем безизкусно
с думи тихи, сърдечни и прости:
„Ще ти бъда завинаги вярна,
ще ти бъда водата и хляба!
Застрашат ли те сили коварни,
ще те браня до смърт, ако трябва.
Във замяна ще искам да мога
над съня ти крило да простирам,
да съм с тебе във радост, в тревога,
в твойта обич покой да намирам.
Но случайно не се ли получи,
ще си тръгна, щом кажеш : „Иди си!”
Той, животът, на всичко ни учи,
но от него не всичко зависи!”
Тъй ми рече и млъкна във мрака...
Във сърцето си пуснах те просто.
И разбрах, че аз тебе съм чакал –
най-желана от всичките гости!...
© Роберт All rights reserved.
