И не знам защо

тишината се превърна

в падащо листо.

Черните стъпки в мрака

станаха по-крехки

и от изсъхнало дърво.

Далеч от всяко слънце,

в разкъсана материя

на умираща звезда,

там отдавна се е скрила

една наша приятелка добра.

Беше с нас за кратко любовта.

Аз я хранех с всичко –

и с болка, и с тъга.

И с изранено щастие,

и с мъничко вина.

Тя изглежда обаче си остана

гладна дори и с това.

Иначе защо така

внезапно тръгна

и остави лепнеща самота?

Бих й писала писмо,

за да я питам какво?

Какво беше толкова

погрешно и навярно

зло, че я накара да си върви?

Какво я накара да угаси

клечката кибрит в нашите очи?

Но с изкривена усмивка

осъзнавам, че тя

не е можела да се храни само

с тези ястия. Сега разбирам,

че е трябвало щипка подправки

и от твоята душа.