Що за човек...

Стои на кея като флаг,

косите му ще тръгнат с вятъра

и той не е човекът непознат,

не е пристигал в дом, за да си иде някога,

не е забравял чуждите жени,

но вярвал е, че ще уварди тая,

която вечер с ореол от вяра

му топли яденето и го чака.

Не отпътува с кораба,

а маха, забил крака в пръстта,

с едно крило на албатрос успява

да се издигне над града.

След туй с парченце мида в джоба

лети в последния тролей –

мечтите му по-сладки стават,

щом Тя отвори малкото антре.

Делят си с нея прозата по равно

и чехлите, и грижите – по две,

по млечния им път

прохожда и тяхното добро момче.

И то обича да общува

с пораснала насън трева, да гали куче,

да палува под кротките очи

на най-красивата жена.

Когато свърши хляба

и слънцето надене хитра маска,

подпалва Той полята с камиона

и ето ги – светата троица в пегаса!

Зеленото бумти от възгласи

и старото возило се взривява с радост

по прашния коларски път –

и раят приближава се току...