Щом болката се поболее
И хукнах луда-полудяла,
нозете – боси. Трън до трън.
Не помня колко съм вървяла,
наяве ли, или насън.
Едничка лудост ме догони,
до мене и до днес е тя.
Трънливите, грабливи клони
превръща тихичко в цветя.
Щом болката се поболее,
тя – лудостта, до мен е пак
и с порив див и ненадеен
белязва утрото ми с мрак.
И в нощите ми бели жива
е в моя стих – с любов роден.
Да не сънува не заспива
и тихо моли се за мен.
И казва: Ето, коленича,
пред людския ви съд жесток...
За да обичаш ти, момиче,
ще подлудя дори и Бог...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
