Щом седем пъти...
Което дадох – беше даром,
което взеха – го платих
и ден за ден сега я карам,
намятам дрипавия стих.
Разкъсан е и страшно духа,
но някак свикнах и с това...
Светличе малко – за разтуха,
мъждука в моите слова.
Небесните хармани, гумна,
преметох. Три пъти дори.
Безсъници когато лумнат,
безкрайно дълго ще гори.
И ангели високо в рая,
ще почернеят от дима.
Перца ще ронят, за да зная,
на кръста, че не съм сама.
Щом седем пъти (все по седем),
навярно тъй е за разпет,
от тръни цвете си отгледам,
ще знам, че всичко е наред.
Разковник ще намеря. Ето:
— Вземи! – луната ще рече.
Цигулка свиреща в полето,
любов, светулка и щурче...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
