Щом в този свят за обич неготов
Вървях и падах... и възкръсвах в полет,
надеждата компас едничък бе
и стигаше ми шепичка небе,
очи на куче, за да ми измолят
най-нежния, предесенния дъжд,
да ме помилва тихо... изведнъж.
За раните си никога не плаках,
облизвах ги потайно и накрак
и вярата ми светъл, огнен знак
ме водеше. Вълчица бяла в мрака.
И шепнеше в косите вятър лек:
Сред юдите, вълчице си човек.
И три пъти света им да пребродя,
и бяла да съм, черна, и добра,
май никога не ще я разбера
на людете измамната порода.
Щом в този свят за обич неготов,
вълчиците умират от любов.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
