Щрих от обич
Когато се обличам само с тишина,
аз ставам толкова въздушна, лека
в недрата на огромната ѝ дълбина
и погледът ми някак син, и мек е.
А в теб е облачно, дъждът е друг,
в очите ти съм толкова далечна.
Да можеше да има този кръг
врата или пък точица пресечна.
Оставам зад прозрачната стена,
макар да знам как искаш да разкъсаш
усоя с тягостната хладина,
но облакът над теб тежи навъсен.
Недей! Това е тихият ми свят,
от него тръгна ли, съм по-смирена.
Изглежда малко тъжен, недопят
и крехък, с топлата си кадифеност.
Ти чакаш, но не знам дали аз бих
обрекла се на твоето търпение,
с което винаги чертаеш щрих
от обич, дето в тишината с мене е.
© Ани Монева All rights reserved.
