Синдром на бездуховността
Искаш да видиш, но без да прозреш.
Искаш да чуеш, но без да се вслушаш.
Искаш да вземеш, но без да дадеш –
живееш отвън, отвътре се луташ.
С надежда оформяш поредния ден,
опитваш да кажеш, но без да те чуят.
Макар сред тълпата, отново си сам.
Заровен си там, не ще те събудят.
Късно е вече да гледаш назад,
да търсиш за себе си, вплетен в безкрая.
Спомен отминал е твоят стар свят,
нишката винаги къса се, зная.
Отдавна не те бях виждал такъв –
толкова мил и толкова честен.
Телом оставаш, умира душа.
Никой не трепна, беше толкова лесно.
© Константин Дренски All rights reserved.
.
