Синовете, есенни придворни
Септември рожбата девета станал
и радвал се на името си чудно.
А Август пътя тилилейски хванал
в горите, дето се събуждат бури.
Да бъде помирител на сезони
поискала Годината щастлива.
Послушен бил. Без отказ да отрони,
подал ръка на Есента красива.
През всички дни от първата декада
раздавал щедро слънчеви жълтици
и топлото море било награда.
Но аз ви казах вече и за птиците
във приказката предна. Пак се връщам.
Ятата се събирали за полет,
напускали гнездата – техни къщи –
за да си дойдат тук, но пак напролет.
Разтворили крила и отлетели
на километри хиляди от жиците,
където хора вчера ги видели.
Звънец в школото викнал учениците
и класните им стаи закипели
от гласовете звънки на децата.
А тъжен бриз със сламена капела
танцувал по брега на самотата.
Така, изминал път наполовина,
Септември майчини заръки следвал.
Доволна била от сина Годината,
но ветрове започнал да преследва
и станал друг. В самия край на дните
той Есента поканил на престола.
Дърветата обагрили косите,
но яростно събличал ги до голо.
Тогава син десети на земята
родил се. Тя Октомври го нарекла.
Той царствен бил и греел от позлата,
в началото и него слънце пекло,
да трупа сладост гроздето в лозята
и тикви да растат на килограми.
Завърнал даже циганското лято,
Октомври искал брат си да посрами.
Донякъде успял, но неусетно
мъглите с бели фусти заиграли,
а слънцето, зад облак щом просветне,
било за малко. Дъждове валяли.
Стопаните обрали плодовете
и всичко, що дарила им земята.
Отново сняг затрупал върховете,
а сприхав вятър брулил дървесата.
Кълвачът само чукал и обаждал,
че има още работа, горкия.
А как и единайсти син се ражда,
за вас, деца, аз утре ще разкрия.
© Мария Панайотова All rights reserved.
