Синя нощ над Земята...
Земя.
Синя нощ.
Има вятър.
- Ще вземем ли вино?
- Какво да е?
Шардоне?
- Добре.
Вървим с теб
по онези тесни улички,
за да излезем на плажа.
В синя, или черна, -
някак сънена вече
и дяволски бледа
вечер...
Пясъкът.
Лятото.
Пясъкът...
И денят!
Без да пита!
Влиза и пита ме:
”Чу ли?!”
Зловещият ден.
Отново при мен!
Не сега!Не тук...
Но не чува
проклетият...
- А ти знаеш ли, чух,
че днес са избили...
- Тихо!Не искам!
- Добре, но...
- Тихо, чуй пясъка...
А пясъкът вие.
Тихо е.
Няма звезди.
- Усещаш ли слънцето под краката си?
Усещаш ли синия миг?
И ние сме тук...
Усещаш ли пясъка...
Ясене?
- Да!
Избелелите облаци
край бледа луна.
Морето се влива,
край всяка една...
Скала.
Играят.
Тихо минава,
заспива полека
и така...
до всичките дни.
Вековете се вливат
във всякаква вечност
и не искам да търся,
и не искам...
ничия мъдрост.
Не!
Вече не!
Скалите се бранят.
Вълните ги удрят.
Луната е бледа.
Земята прелита,
не спира и пита!
Всичко се вие! Залитам!
Тя пита:
“А ти, чу ли?!”
- Да!
А ти...
Си красива...
Косата ти...
вятърът скрива
Лицето ти.
Мълчаливо,
и питам:
- Да отворя ли виното?
- Да – усмихваш се.
И милиарди слънца
и звезди и сърцето ми...
Се разтварят.
Тогава.
Синя нощ,
на скалите,
над плажа...
И нощта не ругае.
Не плаче,
като хлапето
наръгано с нож
в нощ,
в Пирогов.
И не плаче.
И не плачеш...
Има вятър,
и сме заедно...
/Има дяволи
в нощ.
И бомби и хора,
търсещи помощ...
Има!
Но приятел,
просто те моля,
само тази нощ,
и само за миг
остави ме!
Само тази нощ!
И прости ми ...
Земя!/
Синя нощ.
Има вятър.
- Ще вземем ли вино?
- Какво да е?
Шардоне?
- Добре.
Вървим с теб
по онези тесни улички,
за да излезем на плажа.
В синя, или черна, -
някак сънена вече
и дяволски бледа
вечер...
Пясъкът.
Лятото.
Пясъкът...
И денят!
Без да пита!
Влиза и пита ме:
”Чу ли?!”
Зловещият ден.
Отново при мен!
Не сега!Не тук...
Но не чува
проклетият...
- А ти знаеш ли, чух,
че днес са избили...
- Тихо!Не искам!
- Добре, но...
- Тихо, чуй пясъка...
А пясъкът вие.
Тихо е.
Няма звезди.
- Усещаш ли слънцето под краката си?
Усещаш ли синия миг?
И ние сме тук...
Усещаш ли пясъка...
Ясене?
- Да!
Избелелите облаци
край бледа луна.
Морето се влива,
край всяка една...
Скала.
Играят.
Тихо минава,
заспива полека
и така...
до всичките дни.
Вековете се вливат
във всякаква вечност
и не искам да търся,
и не искам...
ничия мъдрост.
Не!
Вече не!
Скалите се бранят.
Вълните ги удрят.
Луната е бледа.
Земята прелита,
не спира и пита!
Всичко се вие! Залитам!
Тя пита:
“А ти, чу ли?!”
- Да!
А ти...
Си красива...
Косата ти...
вятърът скрива
Лицето ти.
Мълчаливо,
и питам:
- Да отворя ли виното?
- Да – усмихваш се.
И милиарди слънца
и звезди и сърцето ми...
Се разтварят.
Тогава.
Синя нощ,
на скалите,
над плажа...
И нощта не ругае.
Не плаче,
като хлапето
наръгано с нож
в нощ,
в Пирогов.
И не плаче.
И не плачеш...
Има вятър,
и сме заедно...
/Има дяволи
в нощ.
И бомби и хора,
търсещи помощ...
Има!
Но приятел,
просто те моля,
само тази нощ,
и само за миг
остави ме!
Само тази нощ!
И прости ми ...
Земя!/
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
