Синя тъга
Незнайно кога, как така и къде,
като зъл аероб в теб тъгата засяда.
Уж за кратко, а гнездо си плете. И расте...
с корени здрави и... заживявате двамата.
Тази спътница денем се крие
под умелия грим, зад усмивка измамна.
Нощем вилнее… Силите пие…
Душата стиска в хватка желязна.
Засяда на гърлото от любов, раздяла,
от лъжа, безпътица, от дума обидна,
а с годините става смирена и бяла,
като старица кротка, добра и наивна.
Все ръми като есенен дъжд. Хронично.
Ведно с радостта, с красотата.
Зад всяка тъга се крие безгранично
синьо, слънчево, неповторимо лято.
Може би затова и тъгата е синя
и толкова тиха, като след сняг.
Отпиваме от нея – отлежало вино,
по глътка. И продължаваме по този свят.
© Даниела Виткова All rights reserved.
Много, много ти благодаря за тях! За "любими" също!