На нежните листа във тази късна есен,
небето своите горчиви сълзи подари.
А слънцето запяло свойта тъжна песен
зад хоризонта плачейки се скри.

Постла грижовно черният воал нощта,
целуна нежно стръмните скали студени.
Стопли с обичта вековно празните сърца
целите от черна плесен потъмнели.

Едно листо като малък ангел в есента
отрони се самотно и пое по своят път.
Полетя и падна на грамадната скала,
а тя прегърна го в коравата си гръд.

И ето, утрото разпръсна своята роса,
разсъни своите деца с целувка.
Разплакаха се пак тъжни небесата,
върху заспалите в любовната милувка...


...скалата и листото малко...