Скиталческо сърце...
Вървя от край време по един и същи път
и не мога да намеря вярната посока.
Сякаш съм изгубила нещо, или някой?!
Вървя, а се спъвам постоянно от безсилие...
Скитам за да търся нещо, или някой...
Ровя се в улиците сред боклуците и търся нещо или някой...
Но къде да го търся нямам представа,
както и дали изобщо има смисъл да се надявам?!
Объркана съм, паче ми се, а не мога да сторя нищо...
Мога да приема всичко и да се правя, че живея...
Да се преструвам и да се надявам, че си вярвам.
Приех или по-точно трябва да приема условията,
няма път, а аз продължавам да търся нещо или някой...
Но сърцето ми си избра така,
скиталческо сърце, до кога ще издържиш?
Не мога да го спра, не мога да се изправя срещу себе си.
Тъгата може и да отмине някой ден...
Аз трябва да съм силна, за да продължа наред...
Но светлината в тунела изгасна,
изпари се заедно с надеждата ми...
Безволието ми само ми помага в този момент...
Всичко и всички са ми до болка безразлични...
А никога досега не бях така...това не съм аз,
не се познавам...
Това е реалността, деиствителността,
в която не исках, но се принудих(сама) да живея...
***
А ти все още ли не спиш?
Кого се надяваш да видиш?
Това е просто една измислена история,
за момиче без мечти, без име, без любов...
Вината и е, че обичаше...
Затова и загуби себе си...
А ти, не ме пъди, аз само ще приседна
и ще те гледам докато спиш...
Скиталческо сърце, пред него не се издавай,
не му показвай, че търсиш нещо или някой...
сред този ад от боклуци и безсмислени правила,
които никой не спазва...
© Александра Матеева All rights reserved.
