Скитник в нощта...
Скитник в нощта...
(миниатюри)
1.
Безпаметна бездна нощта е
на липи нацъфтяли ухае:
оранжево-лунна, бездънна,
задъхана, топла, безсънна...
2.
И скитам се толкова сам
към нейде останала стряха,
че с труд проумявам едвам:
как толкова чувства умряха...
3.
Плавно, като сянката на прилеп,
вятърът раздвижи вечерта,
лъхна с дъх на здравец и босилек-
странни сенки в здрачът очерта...
Тих повея, зноен и задушен-
въздухът дано да угасѝ!...
... Юрнаха се в мрака неподслушани-
мислите ми плахи на тълпи...
4.
Във есенната нощ, опожарена
от огънят на падащите лѝсти,
богат с ипотекирани проблеми
съм, в хаосът от тъжни късни Истини...
5.
Нощта е като дом без ласки
и огън... Тъжно загасен...
Е свикваш в самотата някак си,
но не съвсем... Но не съвсем!...
6.
Гушни се в мен за да те стопля-
студена нежност е нощта,
а пък басмяната ти рокля
е изтъкана от цветя
и всеки Вятър разпилява
неистовият ѝ букет:
от орхидеи и тинтява-
възможен само за поет!...
7.
Ти идваш за Опрощение ли,
прегърбена от вина?...
Остани!... Изтощих се
да наказвам... По е лесно да ти простя...
А и аз съм толкова грешен,
колкото е възможно да се греши,
та затова: моля те, не ставай смешна-
кой кому би трябвало да прости!...
8.
Не искай да ме задържиш,
повече отколкото желая-
наистина над мене имаш страшна Власт,
но само тая,
която доброволно ти отстъпвам аз!...
9.
Нощта наведе топла стряха,
със звезден дъх ни упоѝ-
в очите ти, видях, искряха
следи от падащи звезди
и се събираха в косите ти,
а аз заплитах ги с ръце-
бе хубаво, та не попитатах:
„Коя си?... Откъде дойде?..”
10.
Нощта бе пълна със безумие
и с дъх на нацъфтели праскови...
Звездите- прелестни в безлунието
като слънца горяха: едри, ласкави...
От Вечността си те намигаха
към любовта ни безразсъдна,
че беше тук, това ми стигаше
и не разбрах: защо си тръгна...
Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
