Скитникът
Луната е пълна. Заспали петли
с крилата си топлят часовници скришом.
Промъква се паднал от клоните лист,
със стъклена мъка дъха си издишал.
А скитникът бавно протътря крака
с пробити от ходене вехти галоши,
с прояден балтон от молците. Така,
изпаднал до дъното, мръсен и рошав,
си влачи съдбата в торба от найлон.
И стиска в ръката, съсухрено-грозна,
един избелял от сезони картон,
надписан „Късмет от живота си прося“.
Тъмнеят звездите, и скитникът пак,
понесъл си тежката орис бездомна,
се връща до вече изтрития праг
на къща, която отдавна не помни.
Такава – без покрив, врата и комин,
без никой да чака, самотна и скучна.
Но с косия поглед на стар бедуин
му стана приятел най-вярното куче.
© Петя Павлова All rights reserved.
Да, в тях живее жаждата за дом, но не и волята за такъв. А това ти безспорно си го пресъздала.
