Скоба с точка-запетая
Колко умен телефон! Пълен с глупави постъпки...
Хората сме само фон в дигиталните си тръпки.
Властва двойният стандарт - хем навън, пък пред екрана.
Всичко идва а ла карт, но цената е голяма.
С толкоз Интернет на екс лампичките светват в жълто!
Зъл Тиранозавър Рекс сякаш времето ни гълта.
Погледите ни са кът, отразяват се в дисплея.
Устните ни не мълвят, кръгли личица се смеят.
Пръстите дори докрай думичките не изписват.
В автокоригиран рай мислите ни стройно плисват.
Стадо зомбита в тролей, в телефона нос забили...
- "Да ти звънна?" - "Не, недей. Ще ти пиша после, мили!"
Гласовете са табу, а муцуните - икони.
Снимки като в Малибу, даже да сме на балкона.
Без да ставаме, горим само умствено калории.
Все по-страшно си мълчим. Все по-трудно си говорим.
Автоматизиран ден, предвидим и адски скучен...
"Чувствам се благословен", "П. добави снимка с куче"...
Скролват показалци в такт, палците задружно лайкват.
"Онзи ви добави в чат", "Тази кани в група с майки"...
Уж си имаме лица, уж обичаме и книжки.
А се крием зад сърца, нарисувани от мишка.
И ми липсва просто днес нежността на твойте длани.
Да ме гушнеш сънен в шест, там, на прага на деня ни.
Да си спомня изведнъж, че очите ти са сини.
Истински, реален мъж, вместо "в брак от пет години"...
Но и в този хубав ден диагнозата е тая:
- "Ще си мислиш ли за мен?" - "Скоба с точка-запетая"
(;
© Пепа Петрунова All rights reserved.
