Скъпа „моя“
Господ Бог разпра небето, стара столица запя.
Търново е кът, където се оставя с ум следа.
Аз пребродих пет планети, чак в десета се запрях.
Студ в дланта ми синя свети и защо съм смел разбрах.
По дървесните върхари се изсипа топъл сняг,
а в купето въздух пàри – рай в душевния ми бряг.
По полета онемели стрелне се чакàл игрив,
а врабчето праща трèли на художника красив.
Той, градът, е мрачна стомна и говори ми за теб,
пих любов във зала тронна, без да мисля в три без пет:
и се плъзнах по живота на разчупения стих,
а в сърцето си от ноти, скъпа „моя“, теб открих.
© Димитър Драганов All rights reserved.
