Сладка трева
Той връхлиташе с яростна сила,
а с копита потъваше в пясъка
и с напрегналите му се жили
изпълзя със последния талсък.
И с гривата над очите, сияйните,
криеше километри пътуване,
капеща, като дъжд сякаш, пяната
го разкри, че до днес е тъгувал.
А луната бе кръгла софра,
но отхапал, погълна я в гърлото,
той я помисли за Сладка трева
и от тогава тя все е нащърбена.
Беше кръстен там Сладка трева,
най-красивия кон на планетата,
като перли блестящи видя
той тъмнината с очите си светещи.
И тъмнината горя като свещ,
лумнал огън, запален с очите му,
уж горяща, но прилив на скреж
я загаси и сам стопи я в сълзите си.
© Димитър Димчев All rights reserved.
