Сладко момче
Толкова бонбони не обичам,
колкото обичам шоколади,
саралии видя ли, дотичвам,
сладък внук съм, казва често дядо.
Баниците с ябълки и с тиква
прави баба и не ѝ отказвам,
сладък е животът, но се свиква,
стига тате да не ме наказва.
Мама ме обича, то се знае,
затова ми купи сухи пасти,
батко вафлите гризе потаен,
скрит зад къщата в онези храсти.
Нищо, ще си хапна сладоледа,
тесен беше ми корема вчера,
алчно е съседчето ми, гледа,
грозде искам, почва гроздобера.
Малко диня, може по-узряла,
после пъпеш, праскови и круши,
торта шоколадова и бяла,
кекс и после ставам в миг послушен.
Ставам, ама много, много рядко,
докато е сладкото в корема,
после карат ми се, но за кратко,
после от сладкишите си вземам.
Може и шира, и сок от вишни,
и компот от ягоди през зима,
от меда си вземам много скришно
ям го не за двама, а за трима.
Искам баклава в сиропа гъста,
линзери и меденки с мекички,
сладки са, облизах всички пръсти
и обичам всички вкъщи, всички.
Ученето, то нима е сладко,
по-горчиво нещо не познавам,
важно е, така ми каза татко,
много важно и ме мъчи бавно.
За да уча, малко се подслаждам,
ученето по-добре да влезе,
пия си боза щом чувствам жажда
и въздишам, ученето слезе
някъде навътре, и не зная,
как се мели заедно с петлето
захарно, но чувствам се накрая:
сладко съм момче, затуй и светя.
© Милена Френкева All rights reserved.
