След двадесет години
СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ
С небрежен жест - привичка твърде стара,
той угаси мъждукащия пламък.
В живота сляп аз бях една цигара.
А мислех, че за гладния съм залък.
...
И отлетя. С цигарения дим.
А хоризонтът празен изкриви се.
Понякога с мълчание солим
дъхът на болката. Поникват ириси!
Научих се да ходя по жарта.
Душата в нестинарка се превърна.
Но беше пощадена от прахта.
И слънцето в очите ми се върна.
Повярвах! Още в изгревния час!
Видели ли сте слънце да мъждука?
И размразих замръзналия глас
на времето. Сърцето забълбука!
Аз знам, че няма ти да загасиш
на чувствата танцуващия пламък!
Но моля те (дано да позволиш!) -
да бъда хляб за гладния! Не залък!
© Мария Панайотова All rights reserved.
