След дъжда
Продъни се небето и дъждът изтече.
Пробиха го тополите със върховете си -
опротивя им сивото. Луната съблече
и последната облачна риза от себе си.
В реката надникна. Понечи да скочи,
но скри се зад сянката горе в баира.
Свенливо разтвори листата на клоните -
звездици видя да се къпят във вира.
Усмихната, тихо загледа безмълвна,
додето от изток небето засвети
и бързо побягна, смутена от слънцето,
че вече си нямаше облачна дреха.
Остана да свети само златен прашецът
от нейните пръсти - по листите дири.
Но вятър го сбра до прашинка... Крадецът
открадна и среброзвездната пяна от вира.
И сребърно-златен, дори лунно-звезден,
огледа със гордост вида си в реката,
разпери крила и се втурна на изток,
че беше се влюбил до лудост в зората.
След него остана мъгла от позлата.
Проблесна в тревата росица сребриста,
най-нежният белег - сълзи по земята,
че вятър бе любил зората лъчиста...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
