След химиотерапията
Мястото централно. Незнайно защо
с име нецензурно - викат му "Лайно"...
Денят беше слънчев и аз си вървях.
Искам да разкажа за този свой грях,
дето още дълго в душата си носих.
Искам да разкажа за теб Смолокосата!
Трудно го намирам нужния ми стих.
"Краси, ей, почакай!"- а гласецът тих.
Обърнах се. Гледам - лица непознати!
Фиксирах наслуки. Дребничка снагата.
Очите - маслини. Пустиня косата...
Пламъче игриво трепна и угасна.
Бемчица красива на бедрото дясно.
Сякаш с чук отгоре някой ме разцепи.
Безмълвно, с очите, името ти шепнех.
Като птица Феникс там изпърполя.
Вдигна се и литна. Пепелта презря.
А пък после дълго, май че, ходи с поло.
Мъчеше да скриеш вратлето си голо.
После го надрасна. Помъдря. Разбра.
Обичана да бъдеш за съдба избра.
Знаеш как щастлив съм, че още те има!
Не плачи! Засмей се! Хайде, целуни ме!
Нощта ми е дълга... Навън ветрец тих.
Рози тука нямам. Подарих ти стих.
© Красимир Дяков All rights reserved.
