След още сто години самота
След още сто години самота
пак Дориан отново е на мода,
тъгуващ със спасителя в ръжта
за свят, във който мисълта е гола.
Пак Пръстенът единствен ни владей,
земята е отново Илиада
и страда с нас добрият Прометей,
че огъня превърнахме във клада.
Евгений е все още тъй красив,
когато заговори за Татяна,
а Ленски – романтичен и влюбчив,
обиден на жените, че са рана.
Процесът ни разследва и до днес,
пред Параграфа всичките сме равни
и сякаш само Хамлет има чест,
а ние сме безчувствени и гадни.
След още сто години самота
любов се ражда даже сред холера,
доказвайки, че книга и плътта
за всички ни са наша обща сцена.
© Веселин Веселинов All rights reserved.
