След полета
СЛЕД ПОЛЕТА
В ръцете свещ. Но пламъкът кого ли топлеше?!
Поелият нагоре спря. И в недоумение,
в събралите се долу взрян, разбра, че можеше -
да гледа отвисоко свойто погребение...
Ковчегът спуснат е. Словата са изречени.
Саван от пръст, цветя - в дъжда сълзлив удавени.
Това е - на което всички са обречени -
в последното си неизбежно заминаване...
От скръб сломени - влачеха се изпращачите.
И те на своя ред ще отпътуват, някога.
Но трябва за това сега да спрат да плачат и -
да срещат утрини и вечерите тягостни.
А в ясна звездна нощ, надвити от умората
нагоре ще се взират с любопитни погледи.
Понякога в съня ще разговарят хората -
с онези, за които няма други полети.
А споменът за тях, възкръснал в ритуалите
с безсмислено-припряно и шумно суетене,
замира за момент на тишината в залите -
далече от гнета на всяко нетърпение...
Горящи свещи... Пламъците се издигаха...
Димът - откъснал се - във въздуха попиваше.
Телата восъчни - стопили се - умираха
във синкав дим. А той, къде Духът отиваше?© Любен Стефанов All rights reserved.
