След пороя
Не мога вече да крия сълзите си.
Искам да ги видиш. Всичките…
Зачервени са от болка. Очите.
Но трябва да се държа прилично.
Не бива да се старая да плача…
Защото знам, че мога. Не бива
да крия раните си. От влачене
на трупа на душата ми. Уж жива…
Не трябва да се преструвам още
и да стъпвам важно. Няма как
щом се събуждам плачейки нощем
със съзнанието на незнаен глупак.
Не искам да крия, какво е там
вътре сред тях, сърдечните удари…
Защото, когато аз тихо не знам,
попива в сърцето ми тя. Чумата…
Не зная къде си. Аз просто искам…
Да срещна очите ми с твоите…
Когато вали от тях с плискане…
Валят и мислите. След пороя…
© Христо Стоянов All rights reserved.
