След сивкавия огън
След сивкавия огън
За всичката ми болка ще си плащаш,
дори и някога да бъда твоя.
Забравям те под дни безумно прашни
все повече и няма все виновни.
Понякога си мислех, че ме искаш
в моряшките отбрани свои бягства
и просто имаш нужда да поскиташ,
но все излишна бях и все „богатство“.
От острова си викам към небето,
но то преследва смисъл по-удачен
и пази тъжни мисли и превзети,
разлива път за важните задачи.
А златото ми вече натежава,
земята ще го вземе със скръбта ми.
Духът ще излети - питейна лава,
и после ще застине в нова тайна.
От болката ми няма да се скриеш,
защото тя и твоя е отдавна.
Брегът ни без звездите е излишен
и нямат двама бъдеще поравно.
Все повече те губя, бледа, болна,
при нежните треви на планината.
Оглеждаш променената околност,
и ровиш за съкровище в земята.
Но то сънува някъде дълбоко
надеждата за слънчевото цвете.
Вземи в очи от сивкавия огън,
и с вяра засади света заветен.
Да бягаме от тези океани -
сълзите ни копнеят да потичат.
След време ще са розови отрано
в усмивката на облаци различни.
За всичката ти болка ще си плащам,
дори когато тя е също моя.
Забравям се под дни безумно прашни.
Но виждам те... и моля да се молиш.
© Йоана All rights reserved.
