След смъртта на белите макове
С прошка да те възкресят боли по две,
отколкото да стрелят в теб с раздяла.
Като Дамоклев меч надвисват грехове
върху сърцето ти, по чудо още цяло.
И думите са камъни Сизифови. Без връх.
А ласката – палач, със три сълзù в окото –
една за теб и две за него. За из път.
Да има сол за съвестта си във вързопа.
Да те помилват от любов... Горчи.
Стрелките миг преди дъжда застиват.
За теб свидетелства вината. И почти
без дъх се раждаш и от дъх умираш.
И се снишаваш в скута на душата си, а там
вали. И сянката ти бели макове посича.
От нея (от душата) е останал само грам,
защото другият със двайсет повече обича.
© Даниела All rights reserved.
