След теб
Помня само, че звездите умираха,
а луната беше леден кристал,
черни облаци земята завиваха,
сякаш целия свят бе заспал.
И до "нищо" се стопи битието,
осъзнало за своята нетрайност,
заваля и прогизна небето
над една паралелна реалност.
Тихо стъпваш, невидим до мене,
а дъждът все вали ли, вали,
ти и аз в едно минало време
и любов, след която боли.
Шляпат спомени в калните локви,
огледално танцуват мечти,
после тръгват в различни посоки,
а със тях си отиваш и ти.
Стискам с болка за сбогом ръката,
тъжно нейде припява капчука,
че разделят се само телата,
а душите остават ни тука.
© Доника Стоянова All rights reserved.
