След вятъра
Хукнах след вятъра гонещ листата,
всъщност за полет жадувах.
Търсех на птиците волни крилата.
С тях само в сън съществувах.
Исках небето, седефено синьото,
с кръпки от облаци бели.
С лунния път и с едва доловимото
звездно надпяване в трели.
Вятърът свиреше в собствени тактове.
Аз пресекулно го следвах.
Как се намират несложени знакове?
Питах и бавно напредвах.
Тичах след порива духащ в посоките,
сочещи път към безкрайност.
Как се върви по онези широките
истини с дъх на потайност.
Непримиримо издирвах следите му.
Тук ли е? Там ли? Не знаех!
Само усещах смеха във очите му,
вихърно как си играе.
Вятър е! Трудно се бяга след мислите!
Още си търсех небето.
Нямах крила, но политнах до смисъла
и си намерих сърцето.
© Ивелина Георгиева All rights reserved.
