Вали от небесно царство

злато прокобно и очи на

слепци с жезъл остър пробожда.

Боде и боде навътре

доде ненаситно прогледне.

В мрачни облаци мъчи се

то око свое да вдигне

и прозорец кристален

небесен с ръка своя да глади

и милва.

Черното вече е бяло, бялото – цветно.

В ехото свое трепери тихо

и плавно му шепне и шепне,

ако ли вика негов не чуе,

гръм негов майчин тихо да милва.

Та той камък по камък да взима

със своите мощ(ност) и сила.