Случи ми се Любов
Случи ми се Любов
Случи се така... С една жена
ни срещна тривиалната причина:
Студът наоколо, постелите в нощта,
пустеещи в едната половина.
Предложих ù дома си... Тя дойде;
пристъпи малко плаха, странно лека,
и още там, във входното антре
с краче намести изкривената пътека,
погледна ме... Повдигна рамене
по женски – с мило, непринудено кокетство;
невинен жест, но сякаш спомнил в мен,
онази, позаглъхнала в душата нежност,
с която галех нявга дивите цветя,
трогнат от дареното вълшебство.
Гласчето – песенна камбанка мека,
едва-едва размести тишината
след моето: „Добре си ми дошла!”...
Очите ù, родили светлина,
поканиха към устните усмивка,
пристигнала навярно отдалеко,
но тъй - прекрасна, тъй - сияйна,
че някак неусетно ме привлече
и аз, прегърнал крехката жена,
понесох я, люлеех, завъртях,
отдаден на момчешки порив
и в плен на радостта си неизречена.
Тя се смееше, а звънкият ù смях
разпръсна тишината по кьошетата;
моят дом, най-сетне чул я и признал,
безхитростно, отколешна потребност,
побърза да притули притеснен
няколко прашинки по нозете,
пооглади овехтяла, семпла дреха...
Но кой да забележи?! - Виждах само Нея,
притихнала отново, поразнежена;
гнездо косите ù на рамото ми сплели,
ловят дъха, през пръстите изтичат...
Никой не продумваше „обичам”.
Жадувах само силно да я гушна
и сторих го, май грубичко, себично...
Тя, свита някъде дълбоко в мен,
в препускащото ми сърце заслушана,
простена лекичко, след туй въздъхна,
но просто, ей така, съвсем за нищо...
Здрачът - този стар бохем,
чаровният, изменчив изкусител,
внезапен и все пак навременен,
прескочил залеза, при нас дотича...
След дни във вазата разцъфнаха цветя,
прозорци пиеха по-ведро от небето...
Цвърчат в тиганче пържени яйца,
които недолюбвах, общо-взето,
но тези – нейните, поръсени с магия,
с друга сладост гъделичкат по небцето;
Тя също ме похвали онзи ден
за вкусната картофена яхния...
Дали по някакви неписани стандарти
туй – нашето, е истинска любов?
Не знам. Не съм броил, но може би година
камбанката на нейното гласче
приглася на сърцето ми и то римува
думите, смеха ù в стихчета, макар незрими,
и в тях светлея, ставам все по–топъл
с устните, зовящи ме по име.
Не искам Тя да си замине!
Леглото ми посреща утринта,
отново с празна, но щастлива половина.
© Людмил Нешев All rights reserved.
