Когато насаме остана
в свойте мисли потопена,
сред безброй мечти се лутам,
в черни съм вглъбена.

В сърцето ми бушуват бури
и стичат се в душата отровни сълзи,
и хиляди мъки споделени
дълбаят в душата тунели,бразди.

А душата - самата е толкова стара,
през толкова мъки,животи е минала тя,
една стара душа в едно младо тяло,
нима е спраедливо,нима?

Не зная къде съм,не зная защо съм тук,
не зная и накъде да поема,
а време нямам , не мога да чакам,
решение трябва да взема...

Поемам нанякъде,все така чужда
на всичко живо край мен,
дали съм различна,дали имам нужда
от някой по-близък до мен.

Сърцето ми сякаш знае какво иска,
прошепва ми тихо в нощта,
че има на света човек,който може
да изтрие от лицето тази тъга.

Повярвах,можах и я има!
Има я тази любов!
И всеки я иска,и всеки я търси
и всеки я вика с пламенен зов!