Сляпата принцеса и музикантът
Далече - през девет царства, та в десетото,
в замък сред гъсти и мрачни гори,
живеела, скрита от всички, принцесата -
онази, със двете незрящи очи.
За тази принцеса, наричана Сляпата,
не идвали сватове, нито жених,
ни гости от изток, ни гости от запада...
Не давали балове в замъка тих.
Веднъж, насред буря, похлопал на портата
незнаен за никого млад трубадур.
А после, край огъня, щом се постоплил той,
отпуснал тенор дваж по-мек от велур.
Дочула в покоите свои принцесата,
изпратила долу нарочен слуга.
До късно й пял трубадурът и песните,
направо с душата си, пиела тя.
Препуснали дните, преминали в месеци.
Пленена била тя от този талант.
Разцъфнало дъхаво цвете в сърцето й -
влечение сляпо по млад музикант.
Очите незрящи за него се смеели,
в градината звъннал двугласен дует.
Под клена и старата пейка немеела
от звуци кристални на стар менует.
Потънала в музика, Сляпата вярвала,
че нежният трепет ще е споделен.
Не щеш ли, дочула да казват конярите -
тенорът си тръгва на другия ден.
Сърцето й, бедното, как затиктакало?!
Часовник от кулата бил полунощ,
а тя със вързопче под клена го чакала,
та с него да тръгне - без титла, без грош.
"Обичам те!" - тя му прошепнала в тъмното.
„Любов, ли?“ - изсмял й се той шепнешком.
„Е, аз ще вървя, че ме чакат по съмнало
жена и деца, пък и праведен дом.“
Луната изплакала и от високото
огряла сълзите в две слепи очи,
а после и вятър въздъхнал в широкото,
видял как обесена сляпа виси...
И точно в часа, в който мъртва в параклиса,
за сетно положена в сръб, тя била -
приет музикантът в дома си бил. Чакали
за него отдавна жена и деца.
А есен тогава била и в карминено,
в кръв сякаш обагрен, свидетелят-клен
шептял и разправял на всички преминали
за тъжния край на живот покосен.
Прастара е тази, разказвана приказка.
За сляпа принцеса и млад музикант.
Но още разплаква, сред хората скитаща,
през девет царства - оттогава насам...
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
