Слънца
Вятърът не може да ме върне
върху моето разпръснало се време
и от тишината аз дочувам
как мъглите пак пълзят към мене.
Те ще скрият неусетно всичко -
златното преди - от мен самия.
С бели бинтове ще наранят косите,
над които бавно ще се вият.
И ще чувствам силната омраза,
вдън сърце безсилната закана.
Злобата внезапно извисила
тежкия си и надгробен камък.
Само в думите понякога щастливи
в този свят умираме родени. -
Гаснещи слънца на пропасти облегнати -
залутани сред свои отражения...
© Младен Мисана All rights reserved.
