Смеховете на залеза
Става тихо.
Клоун излиза. Държи огромна
черна жалейка.
Картон, продължително оцветяван картон.
Картонено слънце в джобовете.
(На уличните хлапета.)
Тихото се отваря в дълбоко шумно.
Капки останали в локви се движат по сградни отражения.
Странници подхвърлят чадърите си.
Един син смях. Нещо като много от ХААААААААААААА – ХА ! – младият осъзнат, отчетливо глух и безцветен син смях.
По това време трима от трима се оказахме далтонисти.
Тогава се замислихме, защо не ни е вървяло с...
Поетите нямат коса, приятел,
и никога поетите не са имали.
Как ли не ги убеждаваха, че имат, че са гъсти и бели косите им.
Като косите на големите, дишали тази земя и построили в крайна сметка на зелената ни планета...
едва една къща .
(?!)
(И късали с поетическото си нахалство моркови .
И яли моркови с котките си.
И пушили невероятни количества марихуана с котките си.)
Че имали коси като на котараците си.
Че косата им оредяла като на котките им.
А те...
(Понеже имали много и сериозна работа ,
просто не обръщали внимание на гъстите си коси и не ги сресвали с четки и изобщо не ги къпали в шампоаните на неоредяването,
във вода с мехурчета от син сапун и телата не се излежавали във вани и басейни от нужност за тялото и кожата.(а душата.?!))
Оказа се,
наистина се получи така, че поетите изгубиха косата си.
Впоследствие котките изгубиха и космите и поетите си, които не ги забелязваха приживе.
Един новоизпечен Еклисиаст заговори за нуждата от имане на Новоизгряващо и Новозалязващо Слънце.
Жените поискаха Новомъже, а мъжете - Новожени.
Котките замечтаха за новокотараци,
котараците се ориентираха към новокотки.
Клоунът затваря очи.
Захвърля жалейката и рязко я заплюва.
Картонена усмивка.
„Това изражение напомня на котарака ми – казва мъжът на втори ред.
И добавя:
„Той боледуваше доста. Стигна се до гробище.”
Планетата изгрява след дъжд.
Сградите са чисти.
Небето тича по покривите, събира остатъци, трохи от неповторяемото, оставащо завинаги,
да го кажем,
последно влюбване...
Симпатяга!
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
