Ще ме посмееш ли със цялата ми грубост,
която като стигма ме ранява.
Отдаденост, разпъната на струни,
и нещо като обич, но от рани.
И аз ще те обичам постмодерно.
Затичана по острото на думите.
Единствен миг, кичозен като нежност,
и две ръце, протегнати към скулите...
Ще се препълним ли?! Наричай ме изгнание
и само на Великдени възкръсвай.
Ще ме посмееш ли?! За кратко, до признание
или самотност ще посяваш и покълваш.
© Евгения Илиева All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
