Смъртта на боговете
Огнените пирамиди пламнаха.
Дебелите стени крещят.
Домът на боговете празен е.
Дойде на хората денят.
На сиви птици отлетя съдбата ни
със белите криле на пролетта.
Небето пръсна се, видя крилата ни
и в тиха, нова песен се изля.
Заминаха си боговете страшни,
умряха и не се родиха веч'.
За старите скрижали прашни
те заплатиха с дива сеч.
Къде сте, богове безчестни?
Къде е ваш'та сила дива?
Защо заминахте, елате
да видите в какво ви бива.
Заминаха си боговете чудни.
И небесата пламнаха без глас.
Морето пак е изумрудно
и хората надигат глас.
Не са готови за борбата.
Не са готови за смъртта.
Ще пламнат бързо в суетата
и ще ги погне пак смъртта.
Небето тихо е и страда,
задето пак измайстори
най-нови идоли, които
човекът сам си сътвори.
Безумно е, но в тиха сянка
изумрудените дни стоят.
Морето плаче, вика, ахка,
а дивите реки струят.
Ще дойде ден, това ще свърши,
ще се разлеят тихите води.
Желанието ще прекърши
най-старите и зли души.
© Нико Ников All rights reserved.
