Снегът като забрава, сън и спомен
СНЕГЪТ КАТО ЗАБРАВА, СЪН И СПОМЕН
... къде се губя толкова лета,
нима из светове, в които няма
да седна пак край своя стар баща,
да се заровя във купа̀та слама,
над мен да виснат вехтите асми,
и кучето да лавне край стобора,
когато минат старите моми,
с едно наум да се окашлям в двора,
да видя кмета, доктора – и в миг
отнейде да се натресе и попът! –
на този мой прекрасен аратлик
дъските му от век все тъй си хлопат,
да гледам мама – бобец ми вари,
на вестника разтърква стиска джоджен,
а аз се размотавам вдън гори
и с всеки ден съм все по-невъзможен,
да ми дъхти на чубрика и ким,
да обера увисналата джанка –
и с даскала ракия да сварим
в казанчето под ореха, на сянка,
да стегна пруста с кривата тесла
и столчето трикрако да набия,
че да река: – Добре си ми дошла! –
на есента във близката кория,
а щом пропеят третите петли,
да си отида – все така бездомен...
И дълго върху мене да вали
снегът – забрава, прошка, сън и спомен.
© Валери Станков All rights reserved.
