Избих кристално върху сушата
пресъхнала от гордостта си.
Стичах се през порите на кожата,
горчах по злото на езика ти.
На очите ти лютях в сълзите,
пропуснати случайно от неволя,
топих се и се връщах твърда,
не за да наказвам, а да съживя.
Солих кръвта ти, без да знаеш,
че няма ли ме, си невъзможен.
Обичаше да прекаляваш с мен
и неусетно с любовта ти, те отрових.
© Misteria Vechna All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
