Соната при пълнолуние
СОНАТА ПРИ ПЪЛНОЛУНИЕ
Опитах се да си простя за всичко –
за писъка, в сърцето утаен,
заблудата, че ако те обичам,
то непременно ще останеш с мен.
Съзирах как – разкъсвана, изтича
със залеза последната сълза.
Разбрах, че на забрава се обричам,
ала за стон не ми остана глас.
Напразна ли е крехката надежда,
че в огледалото съзрял си мен?
Аз пленник съм в сребристата му прежда –
сред свят – невидим и несъвършен.
След болката отново ще съм жива –
простих и на приятел, и на враг.
Не ме боли, защото си отиваш,
а че отгледах безпризорен мрак.
Доверието – пропиляно лесно,
аз със стократни лихви изплатих!
Но може ли да се преражда в песен
изплаканият след раздяла стих?
© Валентина Йотова All rights reserved.
