Соня
Часовникът удари десет вечерта.
Не ми се спи, часовете са като самовили.
Тъмата ми напомня теб.
За красивото ти тяло и широки устни.
Отпивам глътка вино, щорите са спуснати.
Мечтите са дъги, а сърцето- вяра.
Впивам нокти в листа, исках да ти пиша.
Телефонът е за немълчаливите.
Аз желая да ти пиша, разказвайки история.
Късам листа, глупави са мислите.
Те са обръч на недоразбрани истини.
Отричам любовта, защото само аз обичах.
Прокудени са минутите, бягат като газели.
Откривам себе си, а от това боли.
Колко време бяхме заедно!
Три месеца и осемнадесет дни.
Запозна ни Нони, на дисковечния бар.
Бях млада, неопитна, само на двадесет и три.
Облечен в дънки и синя блуза,ти стопи ледовете.
Твоят глас прокуди липсата.
Имах за какво да живея.
Вълшебни минути, часове под закрила.
Прегърнати покорявахме света.
Любехме се под завивките на отворения ден.
А вечерта отново се преоткривахме.
Ти и аз.
За да дойде липсата, кой виновен е?
Лъжеше с думите: Обичам.
Летях като лястовичка, направих си гнездо.
Обмислях шансове, сполуки, мечтаех до безкрай,
защото те мечтите са безплатни.
Играех с облаците по хоризонта,
а вечер пълната луна откликваше на нашите желания.
Вятърът мълчеше, септември бе пламък.
Дори дъждът галеше косите, чертаеше като магьосник дните.
Можех да съм кралица, открила своя крал.
И зоркият ми поглед да отсича невидяното.
Издавайки присъда, тревогата я няма.
Откъде започна всичко?
Какво не ни достигна?
Верността ти ли дотегна на душата?
Или очите ти лъгаха без жал?
Не съществува парадигма, само самота.
Не се обади, не ме потърси.
Като изплашена газела чаках твоя глас.
Отидох до дома ти, отвори ми другата жена.
Усмихнато попита: Кого търсите? Кажете, моля?
А после чух отвътре гласа ти, излизаше от банята….
Побягнах преди да видя твоя лик.
Вървях като кукувица, до близкото езеро.
Огледах се в него, а сълзите ми го пълнеха, още и още…
….Истина ли е, о, Боже?
И защо?
Дадох свободата, тялото, обичта, вярата, мечтите.
Всичко.
Поробено е тялото, като мравки полазва ме безверието.
Объркана стигнах до моята врата.
Изхлипах върху завивките, свлекох се на пода.
Жаждата от истината убиваше.
Три месеца са като три годни, обич моя!
Поглъща ме уискито, приятел съм на чашата.
Безпаметно припадам, някъде в стаята.
Ало, ало, Соня, къде си, мила?
Звънях, защо не вдигаш.
Лъжецът е мерзавец, ала аз каква съм?
Играта е ненужна, любовта е на разстрела.
Умирам и се раждам, изтривайки сълзите.
Плесницата отеква, а после и тишината.
© Ана Янкова All rights reserved.
