SOS
Студено и тихо е там, сред пространствата
и вакуумът ледено трака със зъби.
Сами астронавтите връзват си раните
на звездния вятър под тъмния зъбер.
На тежки мълчания сбруята схапана,
изригва понякога, звездите разсипва.
Превит е от болка и зяпнал е клапанът,
и хленчи хорали котило от липси.
В куцукащо скитане, без навигация
(и някак си все кислородът е малко),
със „самодостатъчност“ за дестинация,
са личните космоси - тъжни и жалки.
През илюминатора, втренчила ехо,
все тя - самотата ти с гладни зеници.
Хроничини са раните и не завехват.
Самотни умират безкрилите птици.
И пълним си липсите със заблуждения,
изписваме празното с димни сигнали:
"До някого. Липсваш ми! Моля, спасение!"
Радарът мълчи. И си толкова малък...
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
-save YOUR soul...
