"SОS!"
Накъде ли са хукнали облаци сиви, дъждовни?
Закарфичени, дните ни – сякаш в хербарий зловещ,
нощем няма Луна да намеря за пролет разковник,
нито теб, южен ветре – в косите за миг да поспреш.
Недопятата песен, по жиците тихо висяща,
търси смелите птици, те мокри и сгушени спят,
само щъркел по морза на времето трака, изпраща:
"SОS!" над отдавна така безсезонния свят.
Тази пролет студена – насила разцъфнала сякаш,
в черно рухо е, носи вдовишко-сирашкия креп...
Колко обич и сили ти трябват, Земя, да дочакаш
светла слънчева ласка да стопли и нас, а и теб?
Знам – животът е жилав, тревата снага ще изправи,
аз самата съм стръкче коприва и паря насън
всички спящи души, всички съвести людски корави
и не спя, като теб... Онзи щъркел ме вика навън...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
