Спести си...
Спести си, моля, думите прекрасни...
Спести си, моля, думите прекрасни.
Не ще ги чуя аз за първи път.
А те за теб за някак си безценни
и ще е грях за мен да се хабят.
Недей ме гледа с този търсещ поглед.
И той ми е болезнено познат.
А с него надали ще видиш
дори прашинка в непрогледния ми мрак.
Недей се вслушваш в многото ми думи,
аз често си говоря, ей така,
а загуба на време е да мислиш
кое е истината и кое - лъжа.
Ти знаеш, аз не искам да остана,
но спират ме причини не една.
Недей ме съжалява само.
Щаслива съм единствено сама.
Спести си, моля, думите жестоки...
Спести си, моля, думите жестоки.
Не ще ги чуя аз за първи път.
С тях опитай друг да нараняваш,
защото мен не ще ме променят.
Недей ме гледа с пронизващия поглед,
от който толкоз пъти ме боля,
а срещна ли го аз отново,
не ще е лесно после да простя.
Недей ме кара да ти проговоря,
не мога да ти кажа нищо аз,
не искам само с лошо да ме помниш,
макар че знам, над тебе нямам власт.
Ти знаеш, аз не искам да си тръгвам,
а просто нямам сили да остана,
но казват, че човек сам може всичко.
А после този свят е бил за двама!
© Мила Атанасова All rights reserved.
