Спомен*
Светлините изчезват една по една,
свещите гаснат, изтлели до края.
Тъмата поглъща на хапки света…
Прегърнала мрака, в самотната стая
една сянка, стар спомен тихо нашепва:
„За мене ти, майко, недей да тъжиш…“
В съня неспокоен се майката сепва…
„Недей се събужда, продължи да си спиш.
Съдбата реши да останете с татко,
а мен да ме прати далече!
Жестока съдба! За толкова кратко,
а нашето време, мамо, изтече…
Далеч съм от вас, а всъщност съм близко!
Ще ме чувстваш, затвориш ли очи…
Пращам ви по вятъра усмивки,
целувам ви със слънчеви лъчи…
Не тъжи за мен. Нощта си отива…
Със нея си тръгвам и аз.
Прилив и отлив… В съня ти ще идвам…
и вечно ще бъда във вас.“
*на Дани и всички хора, загубили тежката битка с рака...
© Или Дадарова All rights reserved.
